Блогът на takaini :: Жажда. . .

Искаше да остане сам.Толкова силно бе желанието му!Не беше оставал сам със себе си...цели 10 години!Искаше да чуе мислите си,да ги разбере и да проумее неразгадаемите болки!...
Беше винаги с него-онова малко вълшебно нещо,което не му даваше нито миг покой!Не можеше да го остави ,дори за да се скрие.То бе неотлъчно в неговите дрехи!Дори когато нощем отпускаше своите мускули,те интуитивно се свиваха от импулсите в невроните му,идващи пак от онова вълшебство.
Виждаше мечтата в съня си-гонеше я , яхнал бял жребец по морския бряг ,а вълните пръскаха зажаднялото му за обич и спокойствие лице!Виждаше я някъде напред и почти я стигаше,протягаше ръка,но...Сънят се превръщаше в реалност,идваща от звука на пробуждащия нощта писък-човешки стон носещ болка и отчаяние,мъка и тъга,търсещ спасение от него,зажаднялия за спокойствие и обич...
И той тръгваше...наново и наново,с него-вечния другар в човешките му неволи,защото там,неговата мечта от сънищата,бе слезнала в реалността и трябваше да бъде спасена...
А той трябваше да го направи!

Нагоре