Колко ли често се опитваме да преминем през изпитанията на съдбата?Почти непрестанно!
Как преминаваме напред,мислейки,че това е преодолимо и ние ще се справим!?Понякога с оптимизъм...понякога със сълзи...често с безразличие или със силна вяра,че няма невъзможни неща!Че можем да опитаме ...
Мислим,че това,което се е случила на някого е жестоко...Страх ни е да помислим,какво е усещането,ако се случи на нас или на някого ,към когото изпитваме силни чувства...
Виждаме мислено всичко,което съзнанието ни проектира като на филм...Обаче можем да стопираме мислите си и да кажем,че това е само мисъл...и не е нужно да се обременяваме!Че този някой,ще се справи,мобилизирайки силите си и ще продължи напред...Молим,за да помогнем на този някой,дори и малко да са молещите...

Понякога ние самите сме докоснати от злото!Директно или индиректно...и тогава?Питаме се-защо на нас?Нима трябваше да се случи това сега!?Вдигаме очи към небесните порти,дирейки отговор на въпросите си...или за да прикрием сълзите си...
Тогава някак изтрезняваме от всичко,което е маловажно,от това,за което допреди секунда сме мислели,че е проблем и че не бихме могли да се справим сами!Ето,че тези"проблеми"-сега са само песъчинки от камъчетата и скалите,през които трябва да преминем сами...трезви,силни и вярващи,та дори и с  наранени колене !
Мисълта ни се лута във всички посоки на измеренията,търсейки нещото,което би ни подсказало накъде да тръгнем,кого да попитаме и къде ли бихме   намерили  някъде състрадателност и разбиране!Лутането ни понякога продължава дълго...и ние сякаш не можем да видим отговор за въпросите ни към нас самите!Замръкнали до момента,ние затваряме очи,за да забравим неудачата и да посрещнем изгрева наново с  оптимизъм и вяра...с надежда и сила,че може би ще успеем следващия път на опита ни!И така сами състрадаваме на душата си,на тялото си,на мислите си...
Знаем,че страданието е само наше,че всеки сам избира пътя си и сам съгражда нишката на живота си...И пак поглеждаме там...напред...към синевата,защото знаем,че някъде в  неизвестното се лута нашият отговор,нашето спасение...И наново вдигаме очите си нагоре,защото знаем,че не е възможно да сме сами...че не е възможно да не сме чути...че не е възможно да не ни разбират дори интуитивно толкова много светове...

I ne samo moqta...
Mnogo malko oba4e uspqvat da sintezirat problemite si tolkova istinski ,s tolkova tunka filosofiq...i se prevru6tat vuv ve4ni mrunkala...privli4aiki po tozi na4in zqlata negativna energiq vurxu sebe si!!
Da! Silata e v na6ata misul...
Pregrudka za teb,mila...

Мисълта ни се лута във всички посоки на измеренията,търсейки нещото,което би ни подсказало накъде да тръгнем,кого да попитаме и къде ли бихме намерили някъде състрадателност и разбиране!...

Благодаря ти, mileidi46!